Историята на червения шал

Сряда, 09 Октомври 2013

Когато на една изложба  за тибетско изкуство „Тангки и мандали” се запознах  с това изящество, сътворено  от монаси, реших да си купя една красива мандала. Дълго я избирах, взирах се в концентричните й кръгове,  опитвах се да  проумея какво се крие в сърцевината й. Добавих и една титанова камбанка с красиви инкрустации по повърхността .. Звънът и беше като на нашите родопски чанове. Всяка вечер, когато си лягах,аз  я разклащах и вълшебният й звън ме пренасяше  някъде далече, където е изработена от  монасите в тибетските манастири. Накрая си купих и един керемидено-червен шал от чист памук.Наметнах  женската си суетност.Носех го в ежедневието и на преходи в планината.  Миналата година в Словения, в подножието на връх Триглав , когато се опитвах да вървя все по-нагоре  към висините и  ми ставаше все по-трудно, аз си говорих с моят шал .Въобразявах си ,че е вълшебен и може да ми помогне в изкачването. За награда  му обещавах, че някой ден може да отидем заедно  в Индия. Изглежда скрита мечта към тайнството на Изтока  е дремела  в някой ъгъл на съзнанието ми. А когато  тази дремеща мечта  се събуди  , не беше възможно да се разминем.Тя изскочи и застана пред мен, погледна ме предизвикателно и каза: „Ето ме. Аз съм твоя. Вземи ме.”  Премигнах бързо, потърках очи и започнах да се взирам и аз в нея. Като любов от пръв поглед. Искал си я, търсил си я, но все я няма. И изведнъж- ето я пред теб. Но до нея застана и страхът от неизвестното. Бях започнала да проумявам, че човек е  най-щастлив, когато преодолее страха.  С годините бях натрупала  малко опит. Слушах вътрешния си глас и вярвах, че трябва да продължавам да вървя, да не спирам.

      

            Мечтата се разположи удобно в прегръдката на решението. Страхът бе избутан назад .Влачеше се  покорно ,вързан  за сянката на порива. Започнах да отстранявам препятствията по пътя  - пари, отсъствие от работа за по дълъг период.  Започнах да чета за Индия, за културата, за местата, които щях да посетя. За краткото време, което имах,  аз станах цветна. Цветове, като от приказката за Златната река се сменяха, преминаваха през мен, обливаха ме и ставах все по-цветна. Движех се в светлина.Толкова много цвят денем и нощем… Като че ли небесната дъга се спусна към мен, наметна ме с шала си и се оттегли. А аз все още стоя загърната с това наметало, недоумяваща противоречивите мнения за загадката  наречена „Индия”.

ПЪРВА ЧАСТ

Делхи

       Групата ни беше малка –пет жени. Едната от тях Руслина, двигателят на това пътуване, тъй като вече е била в Индия. Тя тръгна два дни по- рано,за да ни посрещне, заедно с нейния духовен учител Свами Парамахамса.   Пристигнахме на летището в Делхи в 5 часа сутринта. Руслина и индиецът ни очакваха. Те бяха ключът за моята ракла,  в която отглеждах мечтите си.  А когато мечтите се излюпваха и превръщаха в птици, на тях им трябваше светлина и въздух за да полетят. Така мечтата-птица, наречена Индия, изхвръкна и полетя.

      Летището беше огромно.От стените  ни приветстваха скулптури на изящни  ръце в  характерните мудри. Впечатляващо. Имаше много посрещачи ,от цветни по- цветни, вдигнали табели с имена на различни езици. След сърдечните прегръдки, размазах страха и се оставих в ръцете на неизвестното тайнство. В първия ден на февруари Делхи ни посрещна с хладна утринна мъгла.
  Хотелът, в който отседнахме, се намираше  в един от най-оживените райони на индийската столица. Изглеждаше като малък тих и чистичък оазис на фона царящата наоколо мръсотия. Стаите - екзотични. Всичко в дърво. Типичните за Индия лъскави  висулки с мъниста висяха от завесите на прозорците и от обкова по украсата на тавана.Картини насищаха въздуха с индийско смирение. Шарени завивки с живописни мотиви покриваха леглата. Имаше тераса, която беше затворена с високи плътни стени, а само покривът  и отворен към небето. Бяхме на последния  трети етаж и над терасата  надничаха палмови листа.  Любопитството беше взаимно. Въпреки шума от улицата, в стаята дочувах  птичи дует.  Руслина и Суами ни поканиха  на екзотична закуска с плодове – манго, папая, диня, личи, карамбол и др. Пихме индийски чай с джинджифил и мляко. “Руслина искаше да ви купим гердани от цветя, с които да ви посрещнем на летището, както това правят някои турстически компании. А защо вместо наниз от умъртвени цветя, да не ги посрещнем с гердани от любов?!” – разказваше смеейки се Свамиджи.  

    


 Първото истинско изпитание и потапяне в енигматичния свят на Индия беше търговската улица. Имах усещането за някакъв огромен врящ казан, от който  изскачаха всякакви чудатости.  Купища  мръсотия, просяци, търкалящи се по земята с протегнати ръце, подвикващи търговци… В  ужасен хаос се движеха хора, вело и мото рикши- таксита, мотоциклети, странни коли и задължителните свещени крави… Клаксони, силни и звучни се състезаваха за надмощие. Простичката на пръв поглед задача – да обменим валута, се оказа цяло приключение. Оказа се, че в официална банка без някакъв специален документ не могат да ни обменят доларите в рупии. В крайна сметка с много предварителни резерви и под зоркото око на Руслина, се доверихме на чейнч бюро. Смениха ни парите на приличен курс.
  Срещу хотела  се намираха две предпочитани от европейските и американски туристи ресторантчета, в които беше сравнително чисто и храната се приготвяше според предпочитанията на клиентите с немного люти подправки. Нямахме представа какъв елексир за сетивата е чай с мед, лимон и настърган джинджифил. Откраднахме си рецептата за домашна употреба при връщането в България.

    
 Индийската кухня се оказа много вкусна. Няма претоплени манджи от фризера - храната се приготвя в момента и въпреки някои по-пикантни сосове първата ни среща с нея се размина без стомашни проблеми. Впрочем с такива не се сблъскахме по време на цялото пътуване, въпреки че се бяхме заредили с медикаменти за всякакви спешни ситуации. Най- вкусни са питките чапати с хрупкавите корички и омайваща миризма , току що измъкнати от устата на огъня.. Интересното е, че за целия престой месо не консумирахме и изобщо не почувствахме нужда от него. Индийците се хранят с ръце като късче чапати се използва като лъжица, върху която се поставя храната. За туристите, разбира се, се сервират прибори.
 За първи път решихме да се храним на маса пред ресторантчето, за да   наблюдаваме  и снимаме, като от пристан  реката, наречена улица. Първият ни опит се оказа и последен... Моментално към масата ни заприиждаха просяци и търговци. Тук се случи и една от първите ми срещи,която ме извади от равновесие. Едно момче носеше типичните индийски инструменти-табла   /тарамбука/и ги продаваше. Молеше ни да купим. Казваше ,че той ги прави, обясняваше как ги прави,каква кожа е използвал, свири на тях, смъкваше цената. Доказваше по всякакъв начин, че той не проси, а работи, продава ги  и иска да яде. Накрая склоних и въпреки , че се чудех как ще я нося тази сравнително малка  табла, я купих. Малкият търговец беше толкова трогателен, че моята приятелка Силва  се разплака.     Впечатляващ беше пазаря.  Въпреки, че бяхме предупредени да не ядем нищо от улицата, не можахме да устоим  на сергията с изкусителни и дори невиждани по нашите пазари плодове. Търговците-усмихнато семейство, започнаха да разрязват различните плодове и да ни  предлага да ги  опитаме.   Не можехме да не опитаме една от задължителните атракции – мляко от пресен кокосов орех – със сламка от малка дупчица, пробита на място в плода от сръчните ръце на търговеца. Изсъхналите узрели кокосови орехи, които се продават по нашите хипермаркети,  индийците поднасят  като дарове в храмовете.

         
Пазарът продължаваше да насища сетивата с багри и форми. Отвсякъде висяха красиви шарени торби,чанти, лъскави платове,шалове,живописни сарита. Сергиите преливаха от  гривни, пръстени, гердани навсякъде на всяка крачка. Предлагаха се  в изобилие декоративни украси за бинди /точката на челото/ , бои и мостри за менди / рисунка върху ръцете/.Докато наблюдавах  как сръчно рисуват върху ръцете на млада индийка, се заприказвахме с едно усмихнато момче/ като, че ли там имаше неусмихнати лица/ Предложи ни разходка с мото рикша. Всичките рикши  са украсени с много изкуствени цветя и гирлянди и задължително по някое божество, което виси пред волана. Обходихме пазара от всичките малки улички. Видях, че улицата е нещо много повече от улица . Тя е дом за много хора. На импровизирана масичка с шевна машина , в момента могат да ти ушият сари, по-нататък бръснар подстригва и бръсне пред любопитните погледи на туристи. Ваксаджия усърдно работи върху нечии туристически обувки. Млякото се приготвя на открито в  огромни тави,разточване на питки, изцеждане на сокове, обезглавяване на огромни риби и какво ли още не… Момчето с рикшата- Бунти, имаше желание да ни покаже и хубава улица- широка, с много лъскави магазини, с витрини , подредени  като европейските. Повечето от обслужващия персонал бяха мъже, които любезно ни канят  и при най- малкия интерес от наша страна,започват да смъкват всичко от рафтовете,  докато ни убеждават в  качеството на предлаганата стока. Наистина всичко беше много красиво, изискано и стилно.  Притеснихме се,че сме се забавили доста в един от магазините и помислихме,че нашият водач може да ни изостави. Но  той много търпеливо чакаше, за да ни отведе обратно в хотела. Усмихнат и добронамерен. А  от бакшиша, който му дадохме, искаше да ни купи вода за пиене, тъй като там само бутилирана или филтрирана вода може да се пие. 

     На следващият ден  имахме туристическа програма в Делхи. На санскрит  Делхи често е наричан Хастинапур- град на слоновете. Разположен е върху осем града.  Основан е 1200 г. пр. Хр. Днес населението му е 12 млн.жители. и е осмият  най-голям град в света.   Старият Делхи е старият град  Шахджаханбад и   се намира южно от крепостта  Ред Форд.  Бил е столица на  мюсулманска Индия през 17-19 век с множество джамии, фордове и паметници, свързани с мюсулманската  история на страната. Новият Делхи е кралски град, замислен от британците като „град- градина”. Създаден е като столица с широки булеварди, посолства и правителствени сгради, град  - модерен и красив.

       Обиколката ни започна от храма Лакшми Нараян, известен още като Бирла Темпъл, на името на своя създател. Построен е през 1936г. в чест на хиндуистката богиня Лакшми, пазителка на семейното огнище и просперитета. Още на входа трябваше да оставим чантите и фотоапаратите в специални гардеробчета. Трябваше и да се събуем боси или по чорапи. В Индия във всички храмове хората се събуват. Краката  и обувките се смятат за мръсни, а храмовете и домовете на хората са свещени.

       
Пред всички  храмове  стоят мъже, жени, деца и  предлагат дарове в малки  подноси с  цветя, ориз и свещи. Навсякъде ухае на ароматни пръчици от сандал, жасмин и мускус. На челото на мястото на  третото око на молещите се има неизменната червена точка-бинди. На санскрит  думата означава капка  и е символ  на чистотата на мислите и съзнанието. В повечето случаи се поставя след религиозната служба –пуджа.

      После движейки се по широкия булевард „ Раджпад”,неусетно стигнахме до Парламента- съчетание на могулска и западно-европейска архитектура. В далечината се виждаше кръгъл меден купол.Сградата е била резиденция на вицекраля на Великобритания. Разполага с 340 зали, за които бил необходим огромен  брой обслужващ персонал.  Бяхме късметлии, защото попаднахме на тържествен парад пред Президенството. Втурнахме се като папараци да усетим и документираме   родолюбието и патриотизма на индийците. Беше тържествено и много вълнуващо, когато оркестър, пешеходна и конна гвардия, стегнати в парадни униформи триумфираха пред очите ни.

       

С мъка се отделихме и отново поехме по широкия булевард. В далечината  се извиси мемориалната арка  Индия Гейт. На нея са изписани имената на 85000  войници,загинали по време на Първата световна война и през 1919г във войната с Афганистан. Величествена и внушителна, арката напомня и осъжда безумията на войните.
    Продължихме към Гробницата на Хумаюн-вторият могулски император. Построена е от неговата вдовица през 1565 г. и е разположен в огромен парк. Смята се, че е станал вдъхновение за построяването на Тадж Махал. Пред входа имаше  много автобуси, от където  слизаха  деца от различни  училища с красиви униформи. Прииждаха на талази .  Наподобяваха огромна цветна градина  с напъпили цветове, полюшвани от вятъра. Одухотворени, слънчеви  и лъчезарни. С радост заставаха да се снимат.
 
   Ред Форд или Червената  крепост е един от най-грандиозните паметници на архитектурата на Стария Делхи, съхранен до наши дни. Шах Джахан  построил крепостта за 10 години, но не успял да премести столицата от Агра в Делхи, тъй като бил свален от сина си Орангзеб и бил заточен до края на дните си в Агра Форд, откъдето да съзерцава величествения Тадж Махал. 
На излизане ,  както винаги, се заплеснах по сергиите. Влязох  в един антиквариат и не можах да си тръгна , докато не си купих две ръчно изработени картини /тангхи/, с характерните индийски божества. Толкова труд и изящество при изработката, а аз като всички туристи,започнах   да се пазаря, въпреки че бях избрала едни от най-стойностните. Когато собственика-автор на произведенията ми направи голяма отстъпка, щях да полетя от радост. Групата вече ме чакаше и аз се почувствах ужасно неудобно, че закъснях, но истината е, че бях много щастлива
  
      Най- накрая се отправихме  към изключително красивият Бахайски молитвен дом, известен като Лотос Темпъл. Тук се събират хора от всички  религии и се прекланят пред Създателя на Вселената и обичта си към Бога. Проектът е вдъхновен от свещеното цвете лотос- символ на чистотата и на Индия. Свързано е с богослужението в религиите и е вплетено във фолклора и митологията  на страната.
   Минавайки покрай сергията с плодовете, на път за хотела, индийката, вече почти приятелка, ни напълни чантите с плодове. В стаята подредихме  чудесен натюрморт с плодове и моята табла.

 

    ВТОРА ЧАСТ

  1. Джайпур

       Напуснахме Делхи и  тръгнахме за Джайпур. Пътуването с влак  събуждаше засилен интерес и вълнение от срещата  ни с индийския железопътен транспорт. Около  гарата - народ като мравуняк. Вдигнали денкове върху главите си, загърнати в цветни шалове, мъже и жени се промъкваха сред тълпата. На перона лежаха хора върху парцаливи постелки, вперили поглед в очакване. Първият влак, който видях, беше с малки  решетъчни прозорчета, от където надничаха скупчени  глави. За щастие това не бяха нашите вагони. Ние имахме привилегията да пътуваме в така наречената бизнес класа. Купетата се затворят единствено с тежки плътни завеси, които осигуряват някакво уединение на пътниците.  Всяко купе имаше общо 4 легла, разположени на два етажа едно срещу друго. Преди всяко пътуване стюардите ги зареждат с чисти чаршафи. /Е, изпрани, но “чисто” в Индия е относително понятие./  В коридора перпендикулярно бяха разположени още две сгъваеми легла, отделени със завеси. Непрекъснато преминаваха търговци, които предлагаха чай, кафе или храна. Свами ни даваше указания кое е безопасно да се яде и пие и от кое е по-добре да се въздържим, включително и за предлаганата бутилирана вода.  
 

Пристигнахме в Джайпур по тъмно. Гарата ни посрещна значително по-чиста от делхийската и с много светещи рекламни пана. Хотелът ,който ни предложи индиеца-посрещач, ни се стори като приказен оазис – огромна старинна аристократична къща, вероятно бивша резиденция на местен аристократ от кралско потекло, с много  орнаменти по фасадата и красива градина с кътове за отмора. Въпреки късният час, разхождащи си  върху тревата грациозни патици  посрещаха посетителите.Във фоаето по стените висяха портретите на  фамилия от махараджи.Бяха така добри да ни предложат стаи по избор. Огромни спални , някои от тях с балдахин, холни пространства в красив индийски интериор и много картини по стените.
 
      Наричат Джайпур розовия град,защото е изграден от розов пясъчник. Столица е на най- големият щат  Раджастан.  Забележителностите тук са много. След като минахме през много красива розова порта, подобна на арка се отправихме към най-голямата и известна обсерватория  Джантар- Мантар, което в превод  означава инструменти за изчисления. Уредите, разположени  на огромна площ,   по скоро приличат на скулптури със съответното предназначение. Най- впечатляващ е 30 метровия слънчев часовник, който показва местното време с точност до две секунди. В целият парк са разположени подробни информационни табла за посветените  в науката –астрономия. В градината в дъното на обсерваторията вниманието ни привлякоха семейство маймуни, първите които видях по време на това пътуване. Маймуните тук са като кучетата и котките в България – разхождат се навсякъде и се радват на щедростта на туристи и местни жители. Тук видях и първите маймуни.

   С нетърпение се отправихме към крепостта Амбър форд. Там ни очакваха слоновете, които щяха да ни отведат  в сърцето на крепостта. Гледката беше впечатляваща. Отряд от слонове с изрисувани хоботи,  с ярко красиви  наметки  стояха строени, като на парад и чакаха.  Изкачването се извършва предимно сутрин. След обяд слоновете започвали да се сърдят и  да се инатят, а понякога и да се бият.  Слонът на който се качих,заедно с моята приятелка беше малко неспокоен. Непрекъснато се клатеше ту-наляво, ту- надясно. Клатехме се  и ние и  от седнали, почти полегнахме. Търговци ни придружаваха  и притесняваха  допълнително по целия път нагоре. Когато минахме през парадния вход се озовахме в дворцовия площад. В далечината се виждаха величествените крепостни стени. В подножието   крепостта се оглеждаше в бистрите води на красиво езеро.  Самият дворец представлява смес  от индийска и мюсюлманска архитектура с много добре запазени сгради  и вътрешни помещения. Особено красива е огледалната зала.   В стените и са вградени шлифовани скъпоценни камъни. Уникални скулптурни изображения допълват изящната красота. Робски труд за създаването ,  реставрацията и поддържането на тази  дворцова разточителност. Тук видях и царствените носилки на махараните. Бижутата  с които се украсявали били толкова много, че  от тежестта им не можели да се движат и затова се налагало да ги носят.

  На площада музиканти, търговци на сувенири, картички и играчки се втурнаха към нас ,жужаха като пчели , изпуснати от кошер.  Всеки те дърпа, предлага, пазари се… Раздвоявах се в мислите си. Бяха ужасно нахални, а в същото време ги оправдавах. Те просто се бореха за прехраната си. След като отново не устоях на атаката ,купих един ръчно изработен струнен инструмент, изрисуван в ярки цветове.Какво да се прави,слабостта ми е музика.

      Тръгнахме ,  а  по пътя спряхме , за да се полюбуваме на  водния дворец  Джал Махал. Намира се сред водите на красивото  езеро Ман Сагар и има три етажа под водата и един – над нея. През лятото ,когато водите на езерото пресъхват, се виждало цялото достолепие на двореца. Езерото е заобиколено с  планински възвишения, а във водите му плават красиви птици.
    Ето ни и пред уникалният дворец на ветровете- Хава Махал. Внушителна пет етажна трапецовидна сграда, построена във форма, наподобяваща  короната на Кришна  и цялата грееща в розово червено. Прозорците му са като  брюкселска дантела През тях жените имали възможност да наблюдават  живота на вън, без да бъдат видени.   Влязохме през парадния   вход с красив вътрешен двор. Тук който желае се облича в типичните индийски дрехи за празник или сватба и се фотографира за спомен. Хава Махал е част от Градския дворец   и археологическия музей. Успяхме да надникнем и в историческия музей, намиращ се в изключително  красива сграда.

   Вечерта  в  хотела  направихме  поетична вечер с ядки , уиски и романтичните стихове на Руслина.Всяка  изживяваше по собствен начин натрупаните впечатления, преживяните  емоциии  и  усещането за нови още по-  вълнуващи моменти в предстоящото пътуване.

   2.  Пушкар, Аджмир  

Тръгнахме към Пушкар.По пътя  минахме покрай  борса  за работна ръка на открито. Много мъже, скупчени в ранната утрин,потропваха с крака с надежда за малко късмет.  Преди да влезем в селището , отново отряд маймуни ни приветства за добре дошли. Слязохме от колата,а  двама  музиканти  веднага тръгнаха към нас. Настроението ми беше приповдигнато . Присъединих се . В краката ми с цялото си величие лежеше свещена крава. Встрани още няколко свещени крави и прасета   мързелуваха и наблюдаваха прииждащите поклонници. .Уличката  не беше голяма. От двете страни се редяха  сергии с продавачи на красиви накити и  сувенири. Музиканти, крави и естествено просяци ни съпътстваха по пътя към най-значимият храм. Пушкар е малко селище до красиво езеро, възникнало след като бог Брахма хвърлил листо от лотос. Единственият храм на Брахма се намира  тук.  Събухме се и предадохме обувките и  фотоапаратите.  Върху лист хартия /вестник/ ни подадоха листа от рози, с които тръгнахме по стълбите към храма. Когато реших да ги помириша,направиха ми забележка, защото били свещени.Озвучихме пространството с камбанен звън от голяма и украсена медна камбана..  В храма не се влиза.Изведоха ни на брега на езерото.  Множество храмове,като бяла огърлица се извисяваха около него. Казват, че мястото е едно от най –свещените  и прочиства от грехове. Розовите листенца, които носех,поставих в малка тарелка.Отведоха ни на един от гхатовете на брега на езерото. Във водата плаваха разпръснати розови цветчета , приличаха на току що цъфнали водни лилии. . Появиха се и брамини. Всеки си отведе по един турист. На брега моят духовен наставник, постла малко килимче, съвсем близо до водата. Държах ухаещите цветя със затворени очи и слушах монотонния благослов, отправен към мен и моето  семейство. После трябваше да се включа и аз, като изговарям особени словосъчетания, които не разбирах.Нещо като мантра, която повтарях бавно  и монотонно.  Вярвах, че е за добро, до момента в който от мен се изискваше да дам пари в долари или евро за благотворителност. Дадох, но той настоятелно продължаваше да иска.  Така почти хипнотизирана, да не би да разваля благословията ,олекнах финансово. Когато хвърлих розовите листенца в  свещеното езеро би трябвало да съм много благословена и щастлива. Случи се обаче обратното.Усещах се употребена и манипулирана. Вътрешният гняв успокоявах с мисълта,че все пак е за храма, тъй като получих разписка. Никога не съм била против благотворителността, но всеки трябва да даде  толкова, колкото сам реши и когато реши.. Преглътнах горчилката. Не исках  тъмни облаци да се спуснат над мен и да отнемат светлината в която се движех. Минахме покрай изключително красив бял храм , украсен с много скулптури от индийската митология-                                            До входа висеше табела,според която , чужденците не могат да влизат вътре.

     В близост до Пушкар посетихме едно малко селище Аджмир, на територията на  което се намира  най- религиозният мюсюлмански храм. Мъже и жени с бели шапки и кърпи на главите се щураха като мравки напред-назад. Между тях притичваха деца и ако видеха че има гологлави хора, настоятелно  предлагаха нужния бял атрибут,който изпълняваше ролята на пропуск за  да се движим по малката улица към храма.. От двете страни  отрупани сергии.   Въздухът вибрираше от музика,подвиквания и глъч.Тълпата се носеше, като в бавно течаща река,затлачена от изпочупени клони и дървета.Между нас се движеха крави,а сред тях един индиец правеше акробатични номера,за да  привлича   внимание .  В средата на улицата,необезпокоявана от нищо се хранеше жена,като бъркаше с две  ръце в канчето. Шумът и тълпата пред храма растеше. Децибелите също. И тук важеше правилото да влезем без обувки, чанти и фотоапарати и задължително с кърпи върху главите си. Тълпата ни притисна и повлече към парадния вход. От двете страни  имаше маси отрупани с  купища  цвят от рози. Продължихме напред. Встрани от пътеката двайсетина  мюсюлмани, наредени в елипсовиден кръг, премятаха броеници и мърмореха нещо под носа си. Малко по-напред, друга група мъже свиреха и пееха с различни инструменти. Пред тях се намираше нещо като предверие на  тепе,където не всеки може да влезе. Накрая минахме покрай една стена,към която жените бяха прилепнали,а някои от тях виеха и нареждаха  като за умряло.Отвсякъде висяха малки парцалчета. Усещах, как нещо в мен се надига и ме задушава. Побързах да изляза. Уличката продължаваше да ври.Все едно беше казана на ада. Исках колкото се може по-бързо да се отдалеча от това тягостно място, да се спася от протягащите се ръце от врящия казан.

       Тръгнахме . Изкачихме  се на един хълм,където се намираше тепе на известен духовен учител. Боядисано в червено оранжев цвят то се вписваше много добре на скалистия бряг с поглед към езерото. В средата   се открояваше малко островче, до което се ходи с лодка. Суами предложи да отидем там да обядваме и да релаксираме. Отвътре в мен бушуваха разнородни чувства от преживяното. Въпросите изригваха като гейзер. А той с присъщата си благост, търпение и мъдрост се опитваше да ни обясни процесите със законите на Вселената..

       Нощта  спускаше тъмните си драперии над Земята.Пътувахме обратно към хотела.Собственикът на джипа с който се возихме е мюсюлмански индиец и  живее на 25 километра от Джайпур. Пожела да посетим домът му. Къщата се намираше сред полето. Сами са си я строили. Посрещнаха ни съпруга,снахи, дъщери  и куп малки деца. Самият той бил милионер, но по нищо не личеше.  Скромно обзавеждане, граничещо до бедно лъхаше от стаите. Поднесоха ни чай и ядки. Цялата женска гвардия стоеше чинно до вратата,заедно с децата. После насядаха по пода. След като стопанина ги представи една по една, младите жени забулиха лицата си с обяснението, че красотата  трябва да се пази. Накрая ни подариха по един календар с индийски мотиви. Все повече се убеждавах, че индийците са изключително добронамерени и сърдечни хора.Децата подскачаха около нас,благодарни на дребните лакомства  ,коитоимахме и щедро им раздавахме.

3. Агра, Матура

       Агра  е разположена на река Ямуна. Там се намира изключително красивата гробница  Тадж Махал.
 
За да  я посетим, бяхме подложени на щателна проверка, която  задминаваше многократно летищните скенери. Построена е в памет на Мумтаз Махал, съпруга на Шах Джахан, която умира при раждане на четиринадесетото  си дете. Архитектурният ансамбъл е символ на вечната любов.Зашеметяващо красив,там са дали живота си много хора от цял свят, а Индия е била направо разорена. След преврат един от синовете му го заточва в крепостта Агра  форд, срещу  Тадж Махал през река Ямуна. Така шаха гледал от разстояние сътвореното чудо с много погубени живота и много средства.   Красиви градини, шадравани,притичващи катерички и папагали, които  ни наблюдават от дърветата.   Тръгнахме  си с въпроса дали някъде все още съществува  такава любов.  Може би. Напуснахме заслепяващата  красота ,която привлича  като магнит хора от цял свят, за да се потопим отново в духовното.
Тръгнахме към  Матура, мястото, където е роден бог Кришна. Вечерта  бавно настъпваше.
  По  пътя  започваха да греят светлинни гирлянди за предстоящите сватбени тържества. Оркестър от млади момчета облечени в красиви униформи водеха шествието. Зад тях друга група ги следваше със свещници в ръце. И най- накрая генератор  за ток  върху вело рикша. Когато пристигнахме в Матура,уличките гъмжаха от народ. Имаше много ашрами на кришнарите. Докато чакахме, за да разберем къде ще нощуваме,колата беше  заобиколена от просяци. Беше много трудно да отворя вратата и да отида да купя вода за пиене. Оказа се, че не можем да останем ,тъй като къщата за гости вече не съществувала,като такава. Въпреки, че в Матура имаше какво да се види, тръгнахме. Все пак трябваше да спим някъде, а и да вечеряме.Сред полето на открито  в колата е опасно. И както в приказките, пътувайки ,  пред нас заблестя един петзвезден хотел.Спряхме за вечеря,а през улицата пред хотела грееха тържествените светлини на сватбено тържество. Гладът ми моментално се изпари пред огромното желание да  надникна зад светлинните драперии. Грабнах фотоапарата и плахо застанах пред входа. А там портиер в парадна униформа, като от индийска приказка ме погледна с недоумение.Помолих да погледам и ако може да снимам.Тогава към мен се приближи висок мустакат мъж и ме покани да вляза. Като в голямо игрище, от двете страни в дълбочина бяха наредени маси , отрупани с блюда. 
 
Някои бяха поизядени , други все още пълни и красиво аранжирани. Любезно ми предлагаха да опитам вкусотиите. Въпреки неудобството, възползвах се от почерпките.В средата на поляната,украсена с гирлянди се извисяваше вишка. Отпред в дъното – сцена с много цветя и диван със златни бродерии. Може би  тук се извършва бракосъчетанието. Пред сцената подредени столове за гостите. В дясната половина  се намираше дансинг, на който млади момчета танцуваха в ритъма на диско  стил. Още по- навътре,след като се изкачих по стълбище ,в средата на пространството се озовах пред  богато украсена шатра с много цветя и гирлянди. Снимах се заедно с индийските гости на тържеството. Докато се разхождах придружена от младият мустакат мъж и правих своите фотографии, присъстващите ме наблюдаваха добронамерено и се усмихваха. Искаха да се снемаме заедно. Когато тръгнах да си  ходя,приказката продължи . На  входа  върху пищно украсен кон с горда осанка ,стоеше младоженеца. Много младо, красиво момче в блестяща одежда и с поглед малко тъжен и замечтан , с лека невинна усмивка. Пред коня лудо танцуваха младежи. А пред лицето на младоженеца летяха банкноти.  Портрет на божество висеше  до лицето му. Не можех да откъсна очи от гледката. Докато с настървение правех кадър сред кадър ,фотографите на сватбата снимаха мене и после ми   показваха да се видя.  Атракцията беше пълна.  Само дето булката я нямаше. Беше 22 часа вечерта.Дали това е мъжко парти, незнам. Благодарих на мустакатия, а той ми подаде визитната си картичка. Оказа се, че наистина  е гид.Изпрати ме с няколко топли чапати,гарнирани с индийски вкусотийки., с които почерпих и приятелите си. И все пак трябваше някъде да спим.
 
Пътуването беше дълго и уморително. Минаваше полунощ. Всички бяхме уморени, но шофьора най –много. И отново  като в приказките вълшебникът Суами реши проблема. Спряхме край един крайпътен  мотел. Беше  два часа през нощта. Отвориха ни. Минахме през красива градина и се отзовахме пред прекрасна къща, приличаща на замък с кули. Всъщност къща за височайши гости. Сервираха ни чай за освежаване.  Като царски особи се отпуснахме на огромните спални. Не исках да си лягам.Топла, красива нощ с много ярки звезди. Листата на дърветата потрепваха леко, полюшвани от тих ветрец. 
  Рано сутринта надникнах през големите френски прозорци. Денят се беше събудил. По тревата се разхождаха пауни. Грабнах фотоапарата и изтичах на вън. Свежо и зелено. Цветя и птици,които се разпяваха  сутринта. Неусетно се отзовах до езеро с много бели патици. Бях в рая.След малко съзрях и камила. Имало и слон, но той бил командирован в момента за сватба.  С моите приятелки, решихме единодушно да останем още една нощ на това вълшебно място. Цял ден релаксирахме  сред природата. През улицата отсреща се намираше една  прекрасна оранжерия за цветя  с  кафе градина и изискан ресторант.  И отново след 50 метра познатата мърлява панорама. Какво да се прави. Индийски контрасти.  След такъв прекрасен ден, разговорите със Суами бяха още по- прекрасни.Дълго дискутирахме за кармата и преражданията, мълчанието и съзерцанието, докато едно мишле реши да се разходи в стаята и да ни покаже , че и то съществува. Явно очакваше внимание или  и то искаше да се включи в дискусията. А защо не?

 

 Трета част

  Ришикеш

     Напуснахме този оазис,това райско кътче. Индия не е само мръсотия и беднотия.  Пътувахме към Ню Делхи. По пътя спряхме пред един МОЛ, за да обядваме.По съвета на нашия гуру, поръчахме някакво фамилно блюдо. Бяхме две маси с по трима души. След малко започнаха да пристигат блюдата –предястия ,супи, сосове, тали и разни други специалитети. Наложи се да сложат  по още една маса,за да се побере цялото  това количество пикантна и разнообразна храна. Всичко приготвено в момента от вкусно по-вкусно и много красиво аранжирано. В края на храненето винаги поднасят в две купи кристална захар и семена от анасон, за добър вкус в устата. Хигиената тук беше безупречна.  Напазарувахме  разнообразни сладки и ядки, за  почерпка в България. Пазарувахме тук,защото бяхме сигурни, че е чисто, добре приготвено и пакетирано. По пътя към гарата на Ню Делхи  се разминавахме  с модерни сгради и значително по-чисти улици.  Гарата изглеждаше много по-прилична от първата с която се сблъскахме. От тук трябваше да ни поеме друга кола, която попаднала в трафик и  пристигна с два часа закъснение. Хора влизаха и излизаха, изправени, вдигнали бали  върху главите си. Около нас веднага се прилепиха носачи. Облечени в ярко червени ризи, носеха етикет с номер на ръкава си,което гарантираше ,че са легитимни товарачи. За да избегнем това стълпотворение, докато пристигне ангажирания транспорт ,  Суами ни заведе в канцеларията на началника на гарата. За кой ли път ни изненада с неограничените си възможностите . Освен, че ни настаниха по диваните,за да почиваме, поднесоха ни и чай в много красиви чаши    ..След релаксиращата почивка, тръгнахме към Ришикеш. Бяхме пътували вече с влак и  предпочетохме придвижване с кола.  Някои от колите тук са доста  големи. Може би за да поемат многолюдните индийски семейства.  Попаднахме в трафик. Леки коли- нови и стари, камиони „ ТАТА” ,украсени с цветя и клатещи се божества отпред, моторни рикши – таксита, велорикши, натоварени с огромни бали багаж, мотори  на които се возят семейства  от мъж, жена и  две- три деца в полите им. .Между тях   бавно се  разхожда и крава,   извисяваща се в своето величие  на божество,почти  недосегаема.  И клаксони, клаксони, които непрекъснато пронизват  ушите. Шофьорите  са истински факири. Промъкват  се ту наляво, ту надясно в потока с непонятно търпение.. Не е възможно да се опише. Трябва да се види и изживее. Смрачаваше се и народа се прибираше. Тълпата беше ужасяваща. Хора висяха като гроздове  по вратите, прозорците и стъпалата на моторните рикши. Допотопни автобуси  се провираха бавно, а по  стълбите, които са прикрепени отзад, в движение се катереха хора към покрива .. От прозорците надничаха весели физиономии.Забавляваха се, когато ги фотографирахме.Някъде пред нас се движеше открит камион,натоварен  с лимони .Колите спираха ,шофьори излизаха и си вземаха  по два- три лимона ,а после се прибираха доволни.На любопитството с което ги наблюдавахме, отговориха, като ни подхвърлиха два лимона . Пътуването беше   мъчително , но изборът - наш . Предпочетохме го пред влака. От двете страни –ужасяващи гледки на купища мръсотия и някакво подобие на шатри,скалъпени от висящи парцали и картони. През един отвор, играещ ролята на врата се виждаше как  семейство се приготвя за сън. Лягаха направо на земята в периферията на улицата.  Късно вечерта    излязохме на по-чист терен.  Измъкнахме  се от трафика и пътувахме на север към Харидвар и Ришикеш.  Отново по пътя се разминавахме с много сватбени тържества. . Отляво и отдясно- светлини и музика.Светещи гирлянди опасваха  големи пространства..Оркестър  от музиканти с  парадни униформи  шестваха, друга група носеха  лампи- свещници. Зад тях върху рикша се придвижваше генератор за ток. Огласяваха пространството.Музика, светлини, фоерверки . Пиршество на духа! Щастие по индийски. Изглежда въпреки мизерният живот, те се женеха, бяха щастливи и   раждаха усмихнати деца.

       През нощта, за да не заспи шофьора ние решихме да пеем. Пеехме нашите възрожденски песни с чувство на гордост. А може би само тях знаехме  от  ученически си години.Разпръсквахме патриотичен дух в колата  между двамата индийци. Прекосихме Харидвар  п о тъмно,голям поклоннически център на р. Ганг. Името му значело „ Врата на боговете”. .От тук   реката ,която се спуска от Хималаите ,започва да тече бавно към океана. .Съвсем наблизо на 24 километра  се намира Ришикеш.

В три часа през нощта пристигнахме  пред къщата за гости , където нашата приятелка Руслина е била предната година.  Започна настойчиво да чука. Отвориха ни. Когато слязох от колата усетих острия хималайски вятър. Беше студено. Погледнах нагоре. Звездите бяха толкова много и толкова ярки.  Имах чувството, че ще ги докосна с ръка. Такова усещане имам винаги, когато ходя по нашите планини. Обичам да наблюдавам небето с облаците и звездите и да разтоварям с тях. Те са нишката  по която се изкачвам към отвъдното. Мисленно изпратих поздрави на моята приятелка, която всяка нощ изучава звездите.

     Стаите ни се казваха Ганг и Ямуна. Отвън  бяха украсени с гирлянди и мъниста, а до вратата подредени  купички с цветя. Вътре – прекрасно. Отново  всичко в дърво с красиво резбовани  масички и фотьойли. Стените украсени с  картини с индийски сюжети. Въпреки дългият път и късния  час не ми се лягаше . Излязох навън. Чувствах се като принцеса в шепите на  Хималаите. Около нас навсякъде  се простираха  планински хълмове, а отпред се спускаше  река Ганг.Покрай нея светещи храмове и ашрами,като приказка от Хиляда и една нощ.. Изкачих  се на терасата на покрива и се оставих в прегръдката на нощта.Сливах се с пейзажа, разтварях  се в реката, а после пърхах във висините. Не исках да се прибирам. Не можех да се откъсна от магията  в Хималаите.  И все пак момичетата ме чакаха. Наляхме си по глътка уиски  за дезинфекция / правехме го всяка вечер/ и за уравновесяване  на емоциите. Към 6 часа легнахме да поспим. Но спи ли се през деня на това красиво място. Станах, облякох се и тръгнах на разходка.  Пред къщата – един огромен кактус и много цветя, като в оранжерия. В далечината над реката се виждаха  двата красиви моста.  Докато се взирах в заобикалящата ме красота, маймуни наскачаха по покрива. Любопитни и закачливи, сякаш искаха да ни поздравят за добре дошли. Обядвахме в малко ресторантче в прекрасна градина. Поръчвахме си различни видове ястия и си разменяхме по малко, за да усетим вкуса им. Навсякъде пиехме чай  от  прясно настърган джинджифил,  лимон, мед и вода.

Ришикеш е център по йога за хора от цял свят. Навсякъде  се разхождаха много западняци. Тук  е бил и ашрамът на „Бийтълсите”. За съжаление в момента не се поддържа и е западнал.

След обяд с  мото рикша слязохме в центъра на пазаря. Имаше всичко в изобилие- лъскави платове, богат и разнообразен пазар с  плодове и зеленчуци, ароматни подправки,чанти,шалове,скъпоценни камъни,аксесоари за бинди и менди, лъскави гривнички и какво ли още не. Търговците с усмивка ни приканваха в магазините си и започвахме да се пазарим.Винаги усмихнати и добронамерени.Улисани в шаренията на пазара, дочухме музика откъм реката.  Високоговорител,  усилен до крайност подканяше с мелодични индийска ритми. Незабавно се отправихме натам. Всяка вечер по залез слънце тук се извършва  Ганга Пуджа., преклонение към реката, като се пускат ладийки от листа с поставени в тях цветя, ориз и малки запалени свещички.  Ритуал на духовно свързване, почитане на божествата от човека,който го извършва.  Музиката се лееше плавно и същевременно подканяща към реката.Трябваше да прекосим площада, преди да стигнем до нея. Беше осеян с просяци. Един лежеше завит с одеяло, друг кръстосал крака , протягаше ръце и много  търговци на реликвите-малки тарелки с цветя и свещи. В средата на площада  върху пиедестал е издигната бойна колесница, теглена от четири коня, а върху нея Кришна с протегната ръка сочи пътя напред. Музиката проникваше все по-надълбоко . Постепенно  ритъма  ни обладаваше. Тръпнехме в очакване. Поклонниците се бяха скупчили на брега. Върху импровизирани масички  свещеният огън гореше в  кандила и светилници..Пушекът се виеше нагоре към небето.. Залязващото слънце  прибираше  златните си коси, разпилени върху реката, разтръскваше  капките вода от тях с някаква магическа тайнственост.,за да се сгуши  кротко в прегръдката на планината. Квартет от четирима посветени пееха   монотонно, като ни отвеждаха някъде далеч извън реалността. Поклонниците  започнаха да пускат цветните ладийки със запалени свещички, повтаряйки своята мантра към божеството, в което вярваха.Изглеждаха вглъбени и щастливи от това духовно сливане,,след което с радост ми позираха за да ги фотографирам. После от огъня върху масичките , отнасяха светлина  в ръцете си. Спираха пред други божества, поднасяха огъня , скръстваха ръце и притихваха в благодарствена молитва.Наблюдавах ги усмихнати,вярващи, умиротворени. Легендите гласят, че ако видиш Ганг, ще си осигуриш успех в живота, а ако се изкъпеш или пиеш от водите и, ще те закриля от злини цели поколения напред. Според индийците  всеки ,който е посетил светите места край Ганг е достигнал ниво на духовно пречистване и ще има по-добро следващо прераждане.   Обожествяват я. За нея говорят, че има  животворна сила. Затова я наричат Майка Ганг. Дава вода за живот, а след смъртта приема праха  на мъртвите, изгорели на клади  по бреговете и. Някои носеха празни бидончета, шишета , канчета.  , за да ги напълнят с вода от реката.Къпането е много важно за индийците. То е след Божеството. Преди да медитират, преди да поднесат даровете си, преди ритуала Пуджа, те се къпят. Къпят се , без да се притесняват цели семейства, за среща с духовното.                                                                 

       След като  с вълнение и любопитство се докоснахме до това чудо ,наречено  Пуджа, качихме се на една рикша и се отправихме към  нашия оазис. Вечеряхме в прекрасната градина заедно със Суами и Руслина. Оживено ръкомахахме и  обяснявахме изживяното на реката. Решихме сутринта  да станем рано,преди изгрев слънце и на откритата тераса на покрива на нашата къща да  се учим на  коремно дишане.Гласът на Суами звънваше като камбана в ранната утрин ,когато ни  обясняваше какво точно трябва да правим и смисълът от това дишане. Увити, като пашкули, лежахме върху постелките на откритата тераса,слушахме гласът му,потъвахме в себе си, после се извисявахме сред висините на Хималаите. А долу Ганг се виеше като змия, която съблича ризата си  и се измъква  от завивката на маранята, за да се отдаде по- късно  в обятията на поклонниците. На другия ден бяхме запланували разходка с кола  до храм в  Конджапури в Хималаите. От ляво и от дясно се извисяваха хребетите на великата планинска верига. В далечината се белееха снеговете, покрили върховете им. Усещането е невероятно. Дишахме с пълни гърди и не вярвахме на очите си. В далечината се виждаше  как Ганг се спуска царствено към Ришикеш. Храмът се издигаше на около 2000 метра  надморска височина. Трябваше да изкачим 365 стъпала.Когато тръгнахме нагоре, отряд маймуни ни приветстваше. Бяха толкова много,като  нашите глутници от бездомни кучета. Дори повече. Скачаха от дърветата, тичаха на земята, дебнеха да им подхвърлим нещо за ядене. Бяха дръзки и любопитни. Медна камбана  висеше още долу пред стъпалата. Всеки, който минеше под нея, протягаше ръка, дръпваше езика и , за да оповести с най-медния звън, че пристига. Горе други камбани озвучаваха въздуха.И тук ,като при  всички храмове,трябваше да се събуем. Нашият шофьор и гид ни съпровождаше. Високо пред храма  усмихната стоеше баба му,която беше само на 90 години. .Носехме дарове-червени кърпи със златни  обшивки, тарелка с цветя и част от кокосов орех. В храма коленичихме пред един просветен брамин. Сложиха ни по една червена точка от специална боя. Дадоха ни свещен ориз, благословиха ни и ни отправиха.Червената кърпа, вече осветена вързахме на едно дърво пред храма.Сред този камбанен звън,който  звучеше навсякъде  около нас, сред снежните планински върхове на Хималаите,усещането за летеж, за сливането с красотата  на природата, за пътя на душата към невидимото, далечното,  отвъдното е невероятно.  И все пак в храма ние наблюдавахме като туристи, а не като вярващи.Настроението беше приповдигнато. Тръгнахме обратно  . Любувайки се на красотите , съзряхме прекрасна сграда - хотел „Ананда”. Висока ограда с   гербове върху вратите и охрана . Един мустакат индиец, в строга униформа и  достолепна чалма. Може би сигх. Спряхме за снимки, но едната  приятелка много  настояваше да влезем.   Решително взе телефона и дълго преговаря. Заедно  с другата ни приятелка измислиха повод ,за да ни почерпят и въпреки, че цените там са с други измерения  се отзовахме зад високата ограда. Попаднахме в салон с много  портрети по стените, навярно фамилни махараджи. Върху масичка лежаха красиви албуми от Хималаите.Любезно ни поканиха да се качим в открита кола-мини влакче с бели меки седалки, управлявано от  млад шофьор в строг официален костюм. Като в приказка пропътувахме из райските градини с уникална растителност-бамбук, кактуси, красиви цветя. Шадравани,басейни,тенис кортове,места за йога практики, алеи за релакс  .Когато стигнахме  до ресторанта ,посрещнаха ни сервитьори в бели изискани униформи. Повечето посетители са облечени в еднакви бели туники и панталони.  Може би бяха хора, следвайки аюрведически начин на живот. При цялото това извънземно спокойствие, една маймуна скочи от съседното дърво  към масата на две обядващи дами. След кратка еуфория,магическото спокойствие отново се разположи върху терасата на ресторанта. Чувствах се като Пепеляшка, попаднала на бала на непознат принц. Колкото красиво и луксозно да беше, нещо в мен се бунтуваше. Явно това не е моето място. Все пак благодарих на моите приятелки. Видях огромния контраст- от едната крайност на бедност, до другата крайност на свръх задоволеност. Но в Индия е така . Има всичко. Отново се качихме на красивото открито влакче с бели тапицирани седалки и се отправихме към изхода. Приказката свърши. Беше като сън. По пътя нашият водач ни сподели, че като  младо момче бил плей бой. Всичко вършел съзнателно с единствената цел да учи. И успял. Сега има туристическа агенция, коли,обслужващ персонал. В Ришикеш ни покани да посетим офиса му. Наистина беше успял и се гордееше с постигнатото. Същата вечер бяхме разбрали,че ще има  концерт на индийска музика, някъде до река  Ганг. Нашият гид ни заведе до мястото на събитието, като преди това ни показа един много уреден, красив Ашрам на брега на реката. Концерта се състоя в стая в сграда над реката. Както навсякъде е прието и тук трябваше да се събуем. Около стените бяха разположени постелки за йога. Върху тях на пода седяха посетителите. В дъното на стаята също върху  по- голяма постелка-килим, свиреха музикантите. Най –напред млада танцьорка откри концерта. .Индийският танц е едно вълшебство. Всеки мускул е включен в движението-ръце, тяло, крака.И тук както във всичко ,което вършат индийците на първо място е преклонението пред божеството и сливане с духовното. Музикантите се изреждаха  в солови изпълнения  с различни инструменти .Показваха   дълбочината и красотата  на индийската музика в нещо,  като етно джаз. В средата на стаята върху килимче едно малко русо момченце на около  четири години в поза лотос, успешно медитираше  на фона на музиката.       Приключи един прекрасен ден, белязан с красотата на  природата,преклонението към изкуството и опит за проникване и разбиране  духовния свят на индийските хора. Когато се прибрахме, нямаше ток, от което  престоят  ни на това  красиво място стана още по романтичен с  вечеря на свещи  в красивата градина.

       За следващият ден отново бяхме планували  целодневна екскурзия в Хималаите. Тръгнахме доста рано. Усещането е невероятно. Изкачвахме се все по- нависоко. Забелязах, че ми липсват нашите български борови гори. Растителността  тук беше  рехава. Имаше доста завои, но пътни знаци –никакви. Тук знакът е клаксона,преди завоя и след завоя. По пътя минахме покрай свлачище. А там група  от мъже, жени и деца с подръчни средства от кирки и лопати, оправяха пътя.???            

       Около нас в далечината- незабравими пейзажи. Заоблените върхове на планината бяха покрити със сняг, а пред нас в долината-терасовидни градини. Минавахме покрай малки населени места. Водачът ни не знаеше добре английски език и предпочете да ни забавлява с хубава индийска музика от радиото. Понякога  самият  той запяваше           . Другите шофьори също обичаха да пригласят и да си тананикат някакви мелодии. Поговорка та„ Който пее, зло не мисли”,много точно се отнася и за тях. Добронамерени, усмихнати, радостни. Минахме отново покрай храма в Конджапури,  но продължихме, тъй като  го бяхме видели.  Пътувахме все по-нагоре и по-нагоре. Снегът вече беше около нас .Крайната ни цел- храмът на Шива и Първати в Кадукхал. Когато стигнахме отново ни посрещна  армия от маймуни. Наблюдаваха ни с любопитство, ако може нещо да  откраднат. Трябваше да вървим около два часа нагоре по добре направен път, някъде обезопасен със стълби и парапет. Преди да тръгнем, озвучихме пространството със звън от камбаната , висяща в началото на пътя на изкачването. Разминавахме се с много поклонници- цели семейства,нагиздени с най-хубавите си премени за среща с боговете. По пътя събирах много красиви камъчета, като напластена слюда, за приятелите. Забелязах, че лицата на хората  все повече заприличваха на тибетци с дръпнати очи. Самият храм беше на  3050 метра надморска височина. Горе отново озвучихме пристигането си с камбанен звън. Камбани висяха навсякъде. И тук се събувахме. А наоколо сняг. Слънцето ни прегръщаше . Навсякъде се разнасяше миризма на ароматни пръчици и свещи. Млади момчета с подръчни инструменти  посрещаха с музика. Храмът в оранжево червени краски се открояваше   величествено сред планинският пейзаж. Заобиколени отвсякъде  със снежни върхове, дишахме кристалния въздух и се удивлявахме  на вярата на индийския народ. На площадка пред храма върху пиедистал под шатра с открити стени ни наблюдаваха  Шива и Първати. Бяха  украсени с толкова много  цветя,че се виждаха само главите им. В нозете горяха  специални, дебели свещи, като димът им  се виеше  на струйки във въздуха,описвайки странни  знаци. Извисяваха се достолепно на тази  височина, зареяли поглед  в далечината сред хималайската шир, обвити в някакъв тайнствен ореол. Малко по встрани се намираше статуята на Дурга. Под друга открита шатра, в страни от главния храм се намираше друго божество- ярка червено. Тук видях една индийка, която беше  нагиздена за срещата си с боговете,като младоженка. Огромна златна халка  висеше от ноздрата и.  На челото отгоре светеше голяма висулка- медальон. Пищна огърлица  и дълги обеци със същите орнаменти допълваха празничната украса. По средата на челото, между веждите неизменната червена точка с три зърна ориз върху нея. Ръцете –целите богато изрисувани с менди.. Красиво копринено сари с   фина бродерия,покриваше главата и раменете , като се спускаше царствено на долу. Впечатляваща красота във висините. Хора,млади и възрастни,сключили ръце  пред гърдите си, вглъбено се молеха на своите богове. А някъде под храма върху снега, младостта се замеряше  със снежни топки под галещите хималайски лъчи.

      В Индия има много богове. Не е възможно нито да си изучат , нито да се запомнят. От това, което разбрах е, че основните са Брахма, Вишну и Шива- въплътени в троен образ Тримурти . Брахма бил създателят-бог на мъдростта с четири лица, които гледат в четирите посоки на света. Негова съпруга  е Сарасвати. Единственият му храм е в Пушкар.  Вишну пък бил пазител с гигантски ръст и съпруга Лакшми- богиня на богатството и благополучието. Шива бил разрушителя. Рушял старото и градял  новото. Той бил творец и бог на йогите. Негова съпруга е Първати. Често я изобразявали като язди тигър. От тези богове произлизали  всички други.  По известен е Кришна. Бил любимец, палав и любвеобилен . Често го изобразявали с флейта. Има много последователи-европейци. Родното му място е Матура.  Ганеша пък бил бог на доброто, на уменията и знанията. Има слонска глава и големи уши- за да слуша повече и говори по-малко. Има също и голям корем- да смила доброто и лошото около себе си. Той е най изобразяваният бог.  В хиндуизма крайната цел на живота е просветлението. Душата се прераждала безброй пъти, докато се постигне освобождаване /мокша/ . Това е сливане на индивидуалната душа Атман с Брахман/Абсолюта/. В тази вяра се крие тяхната добродетелност.

    Тръгнахме по друг  обиколен път, където снегът беше доста сериозно натрупал.  Изглежда нашият водач не е правил често такива далечни  пътувания, защото самият той непрекъснато снимаше снежните пейзажи с телефона си. Заплесквайки се по едни маймуни с особена бяла окраска сред снега,за да я снимаме колата беше спряла, след което не можа да тръгне по хлъзгавия път.  Явно гумите и не бяха пригодени за сняг. Наложи ни се да бутаме колата отзад, докато потеглим отново. Минахме покрай други по-малки градчета.  И преди храма, и след него  се срещаха красиви хотелчета с прекрасна панорама. Впечатли ме един изключително красив град  Мисони. Строен от англичаните,които и сега го посещават.Разположен амфитеатрално с много красиви къщи. Прилича на Велико Търново. Спряхме пред библиотеката ,за да го разгледаме. По време на пътуването, а и преди това срещах много ученически автобуси. Дори в селцата в Хималаите се разминавахме с ученици с чисти и красиви униформи, с ранички на гърба  и автобуси, които ги извозваха. .Деца –усмихнати и одухотворени.Останах с впечатлението, че в Индия държат много на образованието. Може би затова по света имат  много учени. Но в страна,толкова голяма по мащаби, да се реши този  сложен казус е наистина проблем.

    Приключението Индия наближаваше своя край.Последния ден преди отпътуването имахме възможност да посетим резерват за диви животни и да участваме в сафари. Звучеше екзотично. Такова предизвикателство не може да се прескочи. Рано сутринта тръгнахме с кола. Резервата се намираше на 25 км. от Ришикеш.  Нарича се  Rajaji National Park. Разположен е на 820  кв.км и е открит през 1983г. Информацията гласи, че в него живеят слонове, тигри, леопарди ,маймуни,бозайници, птици, земноводни.. Ентусиазирани се качихме на открит джип за сафари.Освен шофьора с нас дойде и екскурзовода, който ни заведе до там.Стоеше изправен и наблюдаваше ту наляво, ту надясно за да подаде сигнал за  снимане. Най –напред видяхме петнисти сърни и елени. Явно те бяха най-ранобудни. После се показаха и маймуните. Пресичайки заблатените места видяхме красиви птици с дълги клюнове, носорози и пауни. В далечината бавно се движеха черни биволи. Беше доста студено. Росата блестеше със сребърни сълзи. Край дънерите на дърветата се издигаха красиви скулптури, приличащи на замъци, сътворени от работливите мравчици.  Колкото и да се взирахме в очакване да се появи някой слон, уви, те продължаваха да спят. А що се отнася до тигрите,може би бракониери са ги прогонили в далечни земи,защото както бяхме в открития джип,  ако ни нападнеха , незнам как щяхме да се спасяваме. Почти 3 часа обикаляхме е надежда за среща с дивите животни. Явно толкова лесно не се става, Когато си тръгвахме, видяхме група туристи със спални чували и раници да навлизат в резервата. Вътре имало къща за гости,където могат да нощуват и да чакат  с дни да се появят очакваните зверове. За всяко удоволствие освен желание,нужно е и постоянство. Срещата със слоновете оставихме за следващото идване.

   Прибрахме  се. Бях превъзбудена. Усещах краят на нашето  приключение в Индия. В ушите  реката ми шепнеше, че трябва да отида да се сбогувам с нея. Преминахме през красивия мост, разположихме се на гхата край него в очакване на залеза. Наблюдавах как цяло семейство се къпе във водите и ,преди  ритуала. Бяхме си вземали нужните тарелки с розови цветчета и свещички. Една свещена крава , полегнала на камъка, също очакваше залеза. Не липсваха и маймуните,които забелязвайки нашето съзерцание, успяха да отмъкнат чантата с бананите.  Наблюдавах как слънцето се потопи във водите на Ганг,изтръска златото от разпилените си коси, а после бавно  се полегна в обятията на планината . Нашите ладийки плаваха  спокойно по вълните , следвайки залеза. В тях пътуваха нашите молитви с съкровените мечти.

   Още една красива, задушевна вечер в присъствието на Суами. Той беше зоркото око, което бдеше над нас  . Правеше всичко възможно да се чувстваме прекрасно. Раздаваше се безрезервно. Наруши навиците и режима си, за да се чувстваме  добре. Учеше ни на мълчание и съзерцание. Въпросът, който неизменно задаваше , беше  „Хепи?”. Да, ние наистина бяхме много, много  хепи. Когато го погледнехме в очите,  усещахме светлината, с която ни обливаше и топлата усмивка с която ни сгряваше.

   На другия ден преде да тръгнем, имахме още няколко часа. Беше  топъл, слънчев ден. Отново отидохме край реката. Събух се и потопих краката си в ледените води. Стоях безмълвна. Вслушвах се в легендите, които ми шептеше за древната история, за боговете, за вярата, за мъдростта ,натрупана през вековете. И все повече вярвах, че някой ден ще се върна пак,че ще дойда тук отново. Надвечер се разделихме с Ришикеш  и тръгнахме към летището в Делхи. Суами ни съпроводи до край. Неговата всеотдайност беше забележителна.. Близостта , която бяхме създали, предизвика сълзи в очите ни. Тръгнах, а в душата си отнесох кълбо с вплетени в него толкова разнородни чувства-вяра,болка,радост, преклонение..

   

Последни статии
  • Защо създадохме този сайт?Следвайки Суами и опитвайки се да разбера смисъла на неговите думи и действия, на неговия начин на живот, на тишината дори, в която той казва, че е най-щастлив...всеки път стигах до Библията, до различните евангелия, до самия Исус...
  • Историята на червения шал Един пътепис на Ани Димитрова за нашето първо съвместно пътешествие в Индия със Суами Парамахамса в началото на февруари 2013г.
    Предстоящи събития